Говоря си с приятел:
Той: Бях на интервю за работа. Фирмата е малка, собственикът работи наравно с хората си или поне така изглежда. Той ме интервюира. Беше просто разговор, дори приятен, без въпроси-клишета, без опити да ме стресира. В един момент обаче каза нещо в смисъл: „Аз си избирам хората сам и искам да ги харесам. За да работим заедно, трябва да се харесваме.“ И изобщо не беше в някакъв романтичен смисъл, а харесване като симпатия. Обаче сега се чудя, защо това ме тревожи.
Аз: Разбира се, че ще иска да те харесва, нали ще работиш за него. И аз едно време, когато правех интервюта, винаги исках да харесам кандидата в разговора. И избирах човек, който ми е станал симпатичен. А е и взаимно – ти ще искаш ли да работиш постоянно с него, ако не го харесваш? Особено в малка фирма, в която ще сте рамо до рамо всеки божи ден?
Той: Ами аз искам да работя, да изкарвам пари за него и за себе си, не знам какво значи да се харесваме. Кои хора харесва той и кои не? А какво става, ако спре да ги харесва, уволнява ли ги? Че той може просто да ми се ядоса един ден, да спре да ме харесва и да ме уволни.
…
И така, вече два дни размишлявам по неговите въпроси. Естествено, те се превърнаха в по-философски въпроси:
- Правилно или грешно е един мениджър да иска да харесва хората, с които ще работи?
- Ако е грешно и трябва да е обективен, т.е. да не допуска никакви емоции да му влияят, как ще изгражда взаимоотношения с тези хора? Как ще ги обедини и въодушеви да работят заедно в името на някаква цел? Как ще покаже съчувствие, когато те имат проблем, как ще се радва на успехите им и ще ги хвали, и поощрява?
- Ако е правилно, защо тогава обективността е направо въздигната в култ, особено в големите компании? Защо толкова кандидати казват, че подборът не е бил обективен и толкова служители се оплакват от субективни решения на ръководителя си?
- И ако е правилно, защо тогава въпросите на приятеля ми звучат смислено и ако бях на негово място, и аз щях да се тревожа?
Ще ви спестя размишленията и списъка с прочетени статии, и ще ви кажа само отговорите, до които стигнах.
Харесването е критерий в решението на мендижъра за избор на кандидат, независимо дали искаме или не искаме. Симпатията / антипатията се случват естествено и доста бързо, дори оказват влияние върху начина, по който мениджърът провежда интервюто за работа. За него няма смисъл да се опитва да ги игнорира, но е важно и полезно да ги осъзнава и поне малко да се абстрахира от тях – някои хора стават симпатични по-късно и едва тогава може да ги прецени добре.
За кандидатите е важно и полезно да знаят, че харесването е важен критерий в подбора. Не казвам, че ако искат работата, трябва да се мъчат всячески да се харесат на мениджъра. Това обикновено се усеща и предизвиква антипатия. Ще го кажа с думите на Брус Казаноф от една чудесна негова статия “Rule #1: People Hire People They Like”:
„Няма нужда да ставаш новия най-добър приятел на някого, за да бъдеш нает на работа. Просто трябва да си човек, когото той да иска да има около себе си всеки ден в следващите 1 000 дни.“
Харесването обаче не може да се обяви като критерий в интервюто за работа. Най-вероятно ще прозвучи като „Ако искаш работата, трябва да се помъчиш всячески да ми се харесаш.“ Което е, меко казано, неприятно за кандидата и един вид удар по достойноството му.
И това не е всичко… Може да прозвучи още по-стряскащо: „За да си запазиш работата при мен, ще трябва да ми се харесваш всеки ден в следващите 1 000 дни.“
Кандидатът не познава мениджъра и не знае на кой от двата принципа работи той:
А) Харесвам този човек от екипа, защото той работи добре или
Б) Харесвам този човек от екипа, следователно той работи добре.
Ако кандидатът има лош опит с шефове, следващи принцип Б, желанието му да спечели позицията изветрява бързо. А ако има добър опит с шефове от тази категория, може би ще разчита много повече на харесването, отколкото е здравословно и за него, и за мениджъра…
Това беше първата порция мъдри мисли – все пак не искам да ви претоварвам посред лято 🙂
Ако са ви били полезни, прочетете и втората част. Там разнищвам обективността.