Странната история на Стокхолмския синдром

Сива бетонна спирала като сложния случай със Стокхолмския синдром

Август 1973, Стокхолм

Маскиран човек с автомат влиза в Шведската кредитна банка и стреля в тавана. Човек от охраната успява да задейства алармата и опитът за обир се проваля. Тогава престъпникът взима за заложници четирима банкови служители – двама мъже и две жени, и иска от полицията да освободи от затвора приятеля му Кларк Олафсон, и да осигури на двамата бягство от Швеция.

През 1973 г. ситуациите със заложници не протичат по начина, който познаваме от съвременните филми. Полицията тогава вижда само две възможности – похитителите да се предадат или полицаите да влязат със стрелба. Обичайно е да загиват похитители, полицаи и заложници. Две години по-късно, през 1975г. в САЩ излиза проучване, според което в такива ситуации рискът заложниците да бъдат убити е 79%.

Полицията няма нито днешните развити технологии, нито изработен протокол за действие, нито обучени полицейски служители. В САЩ ФБР точно са установили спецификата и важността на преговорите с похитители, и са стартирали първото специализирано обучение за преговарящи. В Швеция още не са стигнали дотам и в този случай с похитителите говорят няколко различни полицаи, като главен преговарящ е полицейският психолог д-р Нилс Бейрот.

А това е първата криза със заложници в Швеция, която на всичко отгоре се предава на живо по телевизията.

Похитителят поставя искания и полицията прави нещо, което днес се счита за абсолютно неправилно – веднага ги изпълнява:

  • освобождават от затвора приятеля Кларк Олафсон и го водят в банката при похитителя и заложниците;
  • осигуряват кола за бягство и я паркират пред банката;
  • оставят в колата поисканите 3 милиона крони.

Единственото условие, което полицията отказва да изпълни, е престъпниците да вземат със себе си в колата двама от заложниците.

Похитителят се изнервя, защото знае, че без заложници в колата, полицията просто ще ги застреля щом се качат в нея. За да поуспокои нещата, преговарящият д-р Бейрот решава да включи в преговорите брата на похитителя. Намират го и го пращат в банката. Човекът върви към входа и крещи: „Не стреляй, аз съм брат ти!“.

За ужас на заложниците похитителят стреля с автомата. Оказва се, че този човек не му е никакъв, защото полицията го е идентифицирала грешно и е пратила в банката брата на съвсем друг престъпник. Едва сега разбират, че маскираният похитител е Ян Ерик Олсон, 32-годишен касоразбивач, наскоро избягал от затвора. А за заложниците става ясно, че нещата няма да се развият лесно и мирно. 

Доверието им към полицията отслабва.

Полицията се опитва да влезе в банката и ситуацията става много напрегната. Олсон води приятеля си Олафсон и заложниците в мазата на сградата, извън полезрението на полицията. По нареждане на д-р Бейрот полицията блокира всички в трезора и им отрязва пътищата за бягство.

Олсон завързва експлозив за крака на една от заложничките и угася осветлението. Всички стоят в тъмното с часове. Олсон заплашва преговарящия, че ще взриви бомбата, но не постига нищо – полицията ги отрязва: „Можете да се качите само двамата в колата“.

Олсон иска да покаже на полицията, че е сериозен и решава да простреля в крака Свен, един от заложниците. Не да го убие, само да стреля в крака му, даже без да засегне костите, обяснява. Четиримата заложници са много изплашени, но една от тях, Кристин Енмарк, 23 годишната банкова стенографка, изненадва всички, като се обръща към Свен с думите :

"Ама то ще е само в крака!"

Ужасени, останалите успяват да разубедят Олсон и той се отказава да стреля.

Тогава Кристин отново изненадва всички – обажда се по телефона на министър-председателя. Свързват я с Улф Палме. Кристин настоява полицията да направи всичко възможно, за да запази живота на заложниците. Иска от него да разреши на похитителите да вземат нея и Свен при бягството си. Има им доверие, че няма да ги наранят. И се страхува, че действията на полицията могат да предизвикат смъртта на всички.

Палме е разочарован, звучи обиден. „Това е невъзможно“ и „Трябва да ги накарате да се предадат“, са отговорите му. Кристин обяснява, че похитителите няма да го направят. Палме се ядосва и казва на младата жена нещо, което в последствие е изрязано от записа:

"Може да се наложи да умрете на поста си."

Кристин отчаяна затваря.

Още 6 дни заложниците прекарват в трезора заедно с похитителя и Олафсон. Почти не спят, страхувайки се от следващите действия на полицаите, които се опитват да стигнат максимално близо до престъпниците. Дотогава всеки път, когато полицаите са предприели нещо, рискът за заложниците се е увеличавал, вместо да намалява. Опасността да започне ожесточена престрелка и заложниците да пострадат в кръстосания огън е напълно реална.

Накрая правителството решава, че телевизионното предаване вече ги излага прекалено много и нарежда на полицията да щурмува банката. Планът на д-р Бейрот е да пробият тавана на трезора и да пуснат газ, който да остави всички в безсъзнание, после да влязат. Въпреки, че Олсон е предупредил полицията, че ако пуснат газ, той ще избие всички заложници.

Вътре в трезора Олсон казва на заложниците, че ако полицията пусне газ, има опасност от мозъчни увреждания и дори смърт, и слага кърпи на лицата на всички, за да ги предпази. Когато газът започва да влиза в трезора, заложниците се чувстват като плъхове, които някой иска да изтреби. Олсон крещи „Всички да станат“ и четиримата очакват края си.

Тогава Олсон и Олафсон казват, че не искат да причинят това на заложниците, затова ще се предадат. Полицията извиква първи да излязат заложниците. Но всички са наясно, че след като те излязат, полицията ще застреля Олсон и Олафсон. Тогава Кристин, Свен и другите двама заложници решават, че ще пуснат напред похитителите, за да спасят живота им. Сбогуват се с прегръдки и целувки, и Олсон и Олафсон се предават. След тях излиза Кристин. Полицаите се опитват да я сложат на носилка, но тя отказва. Те настояват, тя се дърпа и изглежда враждебна. Полицаите я питат: „Още ли сте критична към реакцията на полицията?“. „Да, критична съм, беше много опасно“, отговаря Кристин.

Зрителите виждат освободена заложничка, която се държи различно от очакваното. Журналисти питат д-р Бейрот защо е това.

"Тя има психиатричен синдром, който причинява ирационално поведение"

е неговият отговор.

А д-р Бейрот никога не е разговарял с Кристин, никога не е попитал какво е преживяла тя през тези дни, не е чул нейната гледна точка.

Две години по-късно, при друг случай със заложници в Щатите, това странно поведение получава името Стокхолмски синдромИ оттогава се използва като обяснение на идентифицирането на пленниците с техните похитители, на привързаността на малтретирани хора към тези, които ги малтретират. Прилага се в много различни по своята същност случаи, като например жертви на домашно насилие, членове на култове, военнопленници, проститутки към сутеньорите им и малтретирани деца, според енциклопедия Британика.

Въпреки, че не е включен в Диагностичния и статистически наръчник за психични разстройства на Американската психиатрична асоциация.

Разказах ви тази история, на която попаднах преди време в подкаста на BBC “Sideways – 1. Siding with the enemy”. Спомних си за нея покрай ужасните истории за насилие над жени от последните дни.

Още информация и документални снимки от кризата със заложници намерих в статията на The Independent “Is Stockholm Syndrome even real?”

И в двата материала изводът е, че поведението на Кристин е било не ирационално, а по-скоро движено от разумни причини тя да няма доверие на полицията, че ще опази живота ѝ и да вижда по-голям шанс за оцеляване, ако е на страната на похитителите.

Оставям на вас да направите своите изводи.

Моят е да съм по-скептична към популярната психология и особено към предлаганите от нея прости обяснения на много комплексни проблеми.