Интервю за ръководна позиция.
Пак съм на тази вълна, защото помагам на сина на приятел да си смени работата.
И си спомних трите най-необичайни интервюта, на които съм се явявала.
Сега ще ви ги разкажа накратко, като ще оставя изводите на вас.
(За илюстрация на емоционалното ми състояние съм избрала снимки на кучета, защото са много изразителни, а и обичам кучета 🙂)
Първо необичайно интервю
Беше за управител на германска компания за споделени услуги в рамките на енергийния холдинг E.ON, за който тогава работех в България.
800 служители в 2 малки града в околностите на Берлин обслужваха няколко милиона клиенти на германските ЕРП-та на концерна.
Нямах грам желание да го работя това. Ама грам. Точно същото бях работила във Варна вече почти 5 години и много ми беше дотегнало. И не ми се живееше в Германия, особено с такава работа, в която единственият плюс беше заплатата.
Обаче бившият ми шеф от България беше назначен в надзора на тази обслужваща компания и много искаше да остави следа в историята: да помогне в назначаването на първата жена от Източна Европа на ръководна позиция в концерна. Не можах да му откажа и се кандидатирах.
Интервюираха ме двамата му колеги от Надзорния съвет – много положително настроени и любопитни хора, задаваха най-разумните и нормални въпроси, и аз си отговарях. Шефът ми само присъстваше и слушаше, без да се намесва.
На вечерята после го питах как са ме харесали колегите му. „Вие много ги объркахте, Фрау Крастева“, каза. „Давахте перфектните отговори на всички въпроси, а не излъчвахте никакво желание да получите тази работа. Прфесионализмът си личеше, но вместо амбиция и стремеж към целта, виждахме някаква умора и равнодушие. И сега горките ми колеги не знаят какво да правят с вашата кандидатура.“
Признах си, че съм там само заради неговото настояване, а Надзорът избра колега, който нямаше опит в обслужването на клиенти, но пък много искаше тази работа. Започна, научи се, справяше се чудесно и всички бяха доволни. А аз си намерих друга работа, която беше съвсем различна и която исках.
Второ необичайно интервю
За управител на български офис на германска инженерингова компания, която беше решила да изнесе в София проектантските дейности.
Пак нищо общо с работата-мечта, обаче този път не можех да капризнича. Научила урока от първото необичайно интервю, сама си промих мозъка и реших, че много я искам тази работа.
Срещнах се с наетия от фирмата рекрутър, после дойде и мениджърът ЧР, и всичко беше цветя и рози. Отидох в Берлин на среща с управителите.
Говорихме си два часа. Разбрах, че трудно са взели решението за офшоринг в България, защото се притеснявали за качеството на продукта. „Ами, основателно“, казах. „Ние не сме много по изпипване на детайлите. Затова е ключова ролята на мениджъра и непременно ви трябвам аз, понеже знам как да управлявам български екип за германски работодател“. Приказката ми се получаваше отлично и управителите грееха насреща ми.
Стигнахме до парите. Първо заплатите на служителите. Числата от тяхното проучване бяха по-ниски от числата в моето проучване с едни 10-15% минимум. Притесниха се.
Следваше моята заплата. Още по-голямо притеснение. Почнаха преговори. Обаче странни: изброиха всичките ми силни страни, даже по-преувеличено, отколкото аз ги бях написала в CV-то. И „Вие сте идеалният човек за нас! Толкова много искаме да ви наемем, че трябва да приемете предложената заплата!“
Е, не приех. Срещата приключи с: „Ще посмятаме, че май се губи смисълът на офшоринга. Ако решим да го направим, ще бъде само с Вас и с никой друг! До 3 дни ще Ви се обадим с решението.“
Прибрах се пообъркана – кой говори такива неща на интервю?!
От Берлин тишина. След две седмици се обадиха: „Много съжаляваме, но избрахме друг кандидат.“
Фирмата изкара в София 2 години, много успешно, доколкото разбрах и въпреки това я закрили. При това набързо и по не особено мил начин.
Трето необичайно интервю
Този път за кънтри мениджър. Международна аутсорсинг компания откриваше офис в съседна държава през българския си клон. Отново не бях във възторг от работата, но пък в друга балканска държава звучеше интересно.
Кандидатствах при рекрутъра и хоп, на интервю при директора за Балканите.
Цялата ни среща продължи около 45 минути. Включително няколко телефонни разговора, които той провеждаше, а аз чаках и се дразнех. Представете си колко, като имате предвид, че по това време вече бях била голям началник и не бях свикнала да ме игнорират по този начин…
Между разговорите директорът разсеяно задаваше обичайните въпроси по работата ми до момента. Не показваше никакъв интерес към това, което отговарях. Не бях сигурна, че изобщо ме слушаше и го пробвах, като спирах да говоря по средата на изречението. Никаква реакция, просто задаваше следващия въпрос.
Почнах аз да разпитвам, за да науча повече за компанията, за дейността, за корпоративната култура, за условията в София и на новото място. Отговорите не ми харесаха особено и си го казах. От негова страна имаше слаб опит за разкрасяване на нещата, който не ми оправи впечатлението. Взех си довиждане и се заядосвах, че съм си изгубила времето.
Обадих се на рекрутъра. Той беше много изненадан: „Този човек го познавам отдавна, той е много възпитан и приятен, фирмата е чудесна. Нещо трябва да се е случило. Ще проверя и ще се обадя.“
След 15 минути позвъни: „Изненада! Директорът много те е харесал. Още като е видял CV-то, се зарадвал, че е попаднал на толкова ценен кадър, а ти бързо-бързо си му затвърдила отличното впечатление. Затова е изглеждал сякаш не внимава особено. Така че, чуй офертата.“
Офертата не ми хареса и въпреки няколкото подобрения по-късно, така и не стигнахме до договор. Това беше и последният ми опит в офшоринг и аутсорсинг бизнеса – за мое добро, а вероятно и за доброто на самия бизнес…
Надявам се, че трите истории са били полезни за вас 
.
Ако ви предстои интервю за ръководна позиция, ще намерите моите съвети как да се подготвите тук.
А ако търсите израстване вътре в компанията, в която работите в момента, прегледайте статиите в Развитие и кариера.
Успех!