Притчата за сварената жаба
Ако поставите жаба във вряща вода, тя веднага ще се опита да изскочи. Но ако я поставите във вода със стайна температура и не я плашите, тя ще остане неподвижна. Ако след това започнете бавно да загрявате водата, се случва нещо много любопитно – с покачването на температурата от 21⁰С на 26⁰С , жабата няма да направи нищо. Всъщност тя изглежда така, сякаш се наслаждава. Когато продължите постепенно да покачвате температурата, жабата става все по-замаяна и отпусната, докато накрая вече не е в състояние да излезе от съда. Въпреки че нищо не ѝ пречи да изскочи, жабата остава там и се сварява.
Защо се случва това? Защото вътрешният апарат на жабата за засичане на заплахи за живота ѝ е настроен за резки промени в нейната среда, а не за бавни, постепенни промени.
Подобно нещо се случва и с американската автомобилна индустрия. През 60-те години тя доминираше напълно в Северна Америка. Но това започна бавно да се променя… Американските автомобилни производители не видяха Япония като заплаха, докато пазарният им дял не намаля значително. За да се научим да виждаме бавните, постепенни процеси, трябва да забавим собственото си темпо и да обърнем внимание не само на драматичните събития, но и на тихите промени.
Това е откъс от книгата „Петата дисциплина: Изкуството и практиката на учещата организация“ (The Fifth Discipline: The Art & Practice of The Learning Organization) от 1990 г. Harvard Business Review тогава я определя за една от най-влиятелните книги по мениджмънт за последните 75 години.
Автор е Питър Сенджи – американски учен, професор в Масачузетския технологичен институт, основател на Обществото за организационно обучение. Сенджи забелязва плашеща статистика: средният живот на голяма компания е изключително кратък. Над една трета от компаниите в списъка Fortune 500 изчезват от пазара в рамките на 15 години.
Книгата е резултат от дългогодишното му изследване на този проблем и неговият извод е, че традиционните организации не учат. Не учат от грешките си, не се адаптират достатъчно бързо към промените на пазара и реагират на проблемите чак когато е прекалено късно.
С „Петата дисциплина“ Сенджи представя концепцията си за обучаващата се организация и подхода, с който тази концепция да бъде реализирана – системното мислене.
Цитираният откъс е от Глава 2 „Седемте увреждания при ученето“, където Сенджи описва системните дефекти, пречещи на компаниите да забележат, че са в състояние на регрес. „Притчата за сварената жаба“ (The Parable of the Boiled Frog) е петото увреждане.
Книгата става изключително популярна и влиятелна в бизнес света, и много мениджъри (+ още повече консултанти…) започват да разказват историята за жабата. Сенджи я нарича притча и не посочва никакъв източник за нея, но може би конкретните 21⁰С и 26⁰С правят описанието да изглежда много прецизно, сякаш цитира лабораторен експеримент.
И много мениджъри (+ още повече консултанти…) приемат успешното бавно сваряване на жаби като доказан биологичен факт. И го разпространяват като доказан биологичен факт.
Някои критично мислещи хора, включително журналисти, започват да питат: „Чакайте малко, това наистина ли е вярно? Къде кога и как е доказано?“. Започва голямо ровене из архивите и на бял свят излизат отдавна забравени опити с варене на жаби.
Изведнъж масовата култура открива, че притчата всъщност има лабораторно минало.
Научните доказателства
Търсенето на доказателства първо стига до друга книга – „Новата психология“ (The New Psychology) на американския психолог Е. У. Скрипчър, издадена през 1897 г. Той илюстрира границите на човешките и животинските сетива с два експеримента с жаби, проведени от германски учени. Проучването на тяхната история пък установява, че варенето на жаби е било голяма тема и през 19 век, поне в академичните среди по онова време.
Големият научен спор за жабите от 19 век
Всичко започва в германските университети като сериозен академичен дебат за това къде се намира душата и как функционират рефлексите на животните.
През 1869 г. германският физиолог Фридрих Голц се опитва да докаже, че душата на жабата е в нейния мозък. Той публикува изследване, в което показва, че здрава жаба изскача от нагряваща се вода , но жаба с премахнат мозък остава вътре и се сварява.
През 1872 г. друг германски физиолог, Фридрих Хайнцман, решава да докаже, че Голц греши и че дори здрава жаба няма да помръдне, ако се загрява изключително бавно. Хайнцман публикува своите опити с 27 жаби и твърди, че е успял да стопли водата от 21⁰С до 37,5 ⁰С за 90 минути, без здравите жаби да реагират. Те директно изпаднали в „топлинна парализа“.
През 1888 г. американският биолог Уилям Седжуик публикува статия, с която се опитва да помири двамата германци. Той обяснява, че всичко зависи от скоростта на нагряване на водата – ако е под 0,002 ⁰С в секунда, сензорите на жабата не реагират, тя не отчита опасност и се сварява.
Така в края на XIX век в учебниците по психология и физиология се установява научният консенсус: „Възможно е да свариш жаба без тя да избяга, стига да загряваш водата достатъчно бавно“.
За някои хора това се оказва напълно достатъчно за превръщането на притчата в научно доказана истина. И разпространението ѝ се увеличава още повече.
Голямото научно опровержение от 20 век
Увеличава се и обаче и скептицизмът. Журналисти от списанието за бизнес и иновации Fast Company решават, че вместо да разчитат на наука от миналия век, по-добре да се допитат до съвременни учени.
Професор Дъглас Мелтън от Департамента по биология в Харвардския университет им заявява кратко и ясно: „Ако пуснете жаба във вряща вода, тя няма да изскочи, а просто ще умре. А ако я сложите в студена вода и започнете да я нагрявате, тя пак ще изскочи и то, много преди да стане горещо – жабите не стоят просто така на едно място, само заради вас.“
Д-р Джордж Р. Зуг, куратор на катедрата по влечуги и земноводни в Националния музей по естествена история към Смитсоновия институт, е още по-директен: „Е, това са пълни глупости. Ако жабата има възможност и начин да избяга, тя със сигурност ще избяга.“
Д-р Виктор Хатчисън, почетен професор по зоология в Университета в Оклахома, чиято основна научна сфера на изследване е именно термичната регулация при земноводните, обяснява по-подробно: „С покачването на температурата терморецепторите на жабата се задействат веднага. В момента, в който водата премине зоната на комфорт и започне да става твърде топла, обикновено около 30–35⁰C, животното става изключително неспокойно, започва трескаво да търси изход и избягва.“
Тези тримата учени от 20 век звучат много по-убедително от онези тримата от 19 век, нали?
Неслучайно Питър Сенджи пише „Притчата за сварената жаба“…
От притча в синдром
Опровержението на научния елемент по никакъв начин не намалява разпространението на историята. През годините тя масово навлиза и в теми извън бизнеса.
Оливие Клерк и философията
Това е човекът, който превръща жабешката притча в хуманитарна, житейска и философска алегория.
Оливие Клерк е френско-швейцарски писател, философ, преводач и лектор, специализиран в сферата на личностното развитие, духовността и психологията на отношенията.
През 2005 г. той издава книгата „Жабата, която не знаеше, че е сварена, и други житейски уроци“, преведена по-късно на английски под заглавието „Invaluable Lessons from A Frog: Seven Life-Enhancing Metaphors“.
С тази книга Клерк прави три ключови неща, които променят начина, по който се възприема историята:
Нарича я приказка, разказва я художествено и емоционално
Приказката за сварената жаба
Представете си тенджера, пълна със студена вода, в която спокойно плува една жаба. Под тенджерата е запален огън. Водата започва бавно да се затопля. Скоро тя става хладка. Жабата намира това за доста приятно и продължава да си плува.
Температурата продължава да се покачва. Водата вече е гореща. Това е малко повече, отколкото на жабата ѝ харесва; тя започва леко да се уморява, но въпреки това не изпада в паника.
Водата вече е наистина много гореща. Жабата започва да намира това за изключително неприятно, но вече е твърде отслабнала и изтощена. Затова тя търпи и не прави нищо.
Температурата продължава да се покачва, докато накрая водата просто завира. Жабата се сварява и умира, без никога да е направила опит да изскочи от съда.
Защо? Ако същата тази жаба беше хвърлена директно във вода с температура 50⁰С, тя щеше светкавично да се оттласне с краката си и незабавно да изскочи навън. Но тъй като промяната се случва бавно, неусетно и постепенно, тя не е успяла да я осъзнае. Не е усетила опасността, за да реагира.
С това майсторско описание историята си звучи като басня с ясна и лесно запомняща се поука, нали?
С тази книга Клерк прави три ключови неща, които променят начина, по който се възприема историята:
Прави я лична
Клерк използва историята, за да опише как хората бавно приемат неприемливото в собствения си живот.
В токсичните връзки, в които партньорът не става чудовище за един ден, а всичко започва с леки подмятания, после малко контрол, после малки обиди. Водата се нагрява бавно, докато жертвата не се окаже психологически „сварена“ и без сили да си тръгне.
В работата, в която има много стрес и се стига до бърнаут, човек не прегаря от един тежък ден. Нагряването започва с редовно оставане по 15 минути след работа, после работа през уикенда, после проверка на имейли в полунощ…
Прави я проблем на обществото и политиката
Клерк разширява още периметъра на действие на притчата. Той обяснява, че ако едно правителство отнеме всички права на гражданите си за един ден, ще избухне кървава революция. Но ако правата се отнемат едно по едно, под предлог за „сигурност“ или „извънредни ситуации“ в продължение на години, обществото постепенно свиква с новата реалност, без да забележи как е загубило демокрацията си.
Така Клерк в крайна сметка дава идеи на хиляди хора да интерпретират жабешкото сваряване според собствената си тема и цел.
Медиите, социалните мрежи и синдромът
Питър Сенджи разказва притча, Оливие Клерк – приказка, но за медиите и хората в интернет историята за жабата си е чист синдром.
Той добива гражданственост още след като книгата на Клерк става популярна и се цитира и преразказва от журналисти и други авторитети: „Синдромът на сварената жаба на Оливие Клерк“.
Този термин от психологията звучи много по-авторитетно, по-научно и по-стряскащо. Привлича внимание и продава.
Синдромът се грабва като топъл хляб от консултанти, мотивационни лектори, еколози, политици, анализатори, психотерапевти, гурута и разбира се, разни хора с акаунти в социалните мрежи.
Вижте, например, Сахил Блум, човек с бакалавърска степен по икономика и социология, и магистратура по обществена политика от Станфорд, автор на бестселъра „Петте вида богатство“.
До ковид пандемията Блум е вицепрезидент във фонд за частни инвестиции. По време на локдауните пътуванията му спират, натовареното му ежедневие се разтоварва. И той започва да пише онлайн. Забелязва, че повечето финансови и инвестиционни анализи са на труден език, с много професионален жаргон, неразбираем за „обикновените хора“. Започва да обяснява по достъпен начин сложни финансови концепции, като пазарни сривове, облигации, хедж фондове и пр.
Бързо осъзнава, че аудиторията за строго финансово съдържание има таван и съзнателно разширява обхвата си към безтаванното личностно развитие. Превръща се в глобален майндсет и лайфстайл лидер (
), като дава на читателите си лесни, визуални и практични рамки за лична ефективност, здраве и благоденствие.
В нюзлетъра му с 800 000 абоната ще намерите и „Модел за избягване на лоши резултати: Синдром на сварената жаба“.
След като разказва накратко познатата история, Блум пише:
Най-опасните навици, поведения и вярвания са тези, в които се подхлъзвате бавно, ден след ден, без дори да осъзнавате вредата, която нанасят на живота ви.
Смятаме, че катастрофалните последици могат да бъдат избегнати, като просто се избягват значителни грешки, когато в действителност катастрофалните последици често са просто макрорезултат от хиляди микро грешки.“
Намирам урока на Блум за много добър и мисля, че си заслужава четенето.
Но независимо колко известни личности дават добри уроци, наричайки жабешката история „синдром“, психолозите (и лекарите, и психиатрите) не я наричат така. Те си имат дефиниция:
„Синдромът е съвкупност от симптоми и признаци, които
обикновено се дължат на една единствена причина (или набор от свързани причини)
и заедно показват определено физическо или психическо заболяване или
разстройство.“
В случая със сварената жаба „засегнатите“ хора нямат конкретна симптоматика, няма една единствена причина за тяхното поведение и те не страдат от физическо или психическо заболяване или разстройство.
Затова и Синдромът на сварената жаба не присъства в нито един диагностичен наръчник като Международната класификация на болестите на Световната здравна организация или Диагностичното и статистическо ръководство за психични разстройства на Американската психиатрична асоциация.
А когато говорим за екипи, групи от хора или цели компании, социологията и организационната психология изобщо нямат понятие „синдром“. Употребата му в книги за бизнеса и мотивационни речи е просто публицистичен и маркетингов похват.
Ако не е биологичен факт и не е психически синдром, какво е тогава?
История, притча, приказка, басня, метафора, алегория – което и да изберете, няма да сгрешите.
Може би си мислите, че издребнявам и може и да сте прави…
Според мен термините имат значение. Не ми се иска „синдром“ да се изхаби, да се превърне в новото „притча“, само защото звучи по-авторитетно и се продава по-успешно. (А като имам предвид и странната история на Стокхолмския синдром, може би вървим точно в тази посока…)
Историята за сварената жаба е чудесна илюстрация на сложни концепции – силна, визуална и лесна за разбиране. Далеч по-лесна от академичните трудове.
На финала ще ви разкажа за една такава истинска концепция от в организационната психология, която е нещо като научната версия на „Синдрома“ на сварената жаба.
Нормализиране на девиантното поведение
Концепцията Normalization of Deviance е един от най-важните социологически модели за анализ на организационни катастрофи и грешки. Формулирана е от американската социоложка Даян Вон, професор в Колумбийския университет, в нейното фундаментално изследване от 1996 г. „Решението за изстрелване на Чалънджър“ („The Challenger Launch Decision: Risky Technology, Culture, and Deviance at NASA“).
Даян Вон дава следната дефиниция:
„Нормализиране на девиантното поведение е процесът, при който с течение на времето дадено отклонение от правилната, сигурна или етична практика се превръща в културно призната и нормална процедура вътре в организацията.“
Ключът тук е, че първото нарушаване на правилата няма непосредствени негативни последствия и тъй като нищо лошо не се е случило, хората подсъзнателно си казват „Очевидно стандартът е бил прекалено строг/нереалистичен и това малко отклонение всъщност е безопасно.“ И повтарят рисковото поведение, като с всяко следващо повторение новото, рисковано поведение се узаконява като „начина, по който тук правим нещата“.
За да стигне до тази концепция, Вон анализира хиляди страници документация на НАСА от ужасния инцидент с взривяването на совалката Чалънджър 73 секунди след излитането ѝ, при който загиват 7 астронавти.
Вон научава, че е установен технически проблем: гумените уплътнения на ракетите-носители са имали конструктивен дефект, поради който при ниски температури са губели еластичност и са изпускали горещи газове.
Инженерите са забелязали частични повреди по тези уплътнения при предишни полети. Първоначално това е било регистрирано като аномалия, но тъй като совалките са се завръщали невредими, НАСА постепенно променя официалната си дефиниция за „приемлив риск“. И нормализира отклонението от правилата.
Сутринта на изстрелването на Чалънджър температурата на площадката е под нулата — нещо непредвидено в спецификациите. Инженерите предупреждават за опасност, но ръководството на НАСА, подложено на огромен медиен и финансов натиск, вече е приело риска за нормален. Стигат до там, че изискват от инженерите доказателства, че ще има катастрофа, вместо доказателства, че полетът е безопасен… И нещастието се случва.
В своята книга Даян Вон посочва, че нормализирането на девиантното поведение рядко е плод на злонамереност. То се задвижва от три системни фактора:
- Производствен натиск – гоненето на крайни срокове, ограниченият бюджет и стремежът към супер ефективност карат хората да търсят шорткъти, преки, но неправилни пътища.
- Структурна секретност – в големите организации информацията е разделена по звена, по силози. Хората на върха, които вземат големите решения, не виждат натрупването на малки компромиси на ниските нива.
- Култура на мълчанието и автоцензура – когато дадено отклонение от правилата се извършва от всички, за отделния служител става трудно да изрази опасения, без да изглежда като критикар и пречка за екипа.
Трудът на Даян Вон е сериозно социологическо изследване от близо 600 страници. Първоначално книгата е предназначена за академичните среди на социолозите, експертите по организационно поведение и анализаторите на риска. Но има такъв огромен отзвук, че се превръща в задължително четиво в бизнес школите като Harvard Business School, в академиите по авиационна безопасност, НАСА, военните структури и индустриите с висок риск, като атомната енергетика и медицината.
Вярвам, че тази академична концепция се разбира по-добре след като човек е чул историята за сварената жаба.
И ще продължа да разказвам тази история/ притча / приказка / басня / метафора / алегория. Но няма да споменавам думата „синдром“.
Надявам се и вие.
Искате ли да чуете още истории?
И по-важно – още истински концепции, с които да подобрите уменията си за управление на хора?
Елате на практическия курс, организиран от Expert Events: „Управление на човешките ресурси. Мениджърски умения при работа с хора“.