Жена е освободена, след като е била заложник на банков обирджия и е прекарала 6 дни в тъмен трезор. Прегръща похитителя си, застава пред камерите и е враждебна към полицията. Целият свят я обявява за „луда“, а днес наричаме това „Стокхолмски синдром“. А знаем ли какво точно се е случило?
Заложническата драма
23 Август 1973, Стокхолм, площад „Нормалмсторг“
Маскиран човек с автомат влиза в Шведската кредитна банка и стреля в тавана. Служител от охраната успява да задейства алармата, полицията пристига и опитът за обир се проваля.
Тогава престъпникът взима за заложници четирима банкови служители – двама мъже и две жени.
Да поставим историята в контекст.
Това е първата истинска криза със заложници в Швеция
Преди това полицията се справя бързо с няколко криминални случаи и бягства от затвора. И реално няма никакъв опит със сложни ситуации. Няма и днешните развити технологии, нито пък изработен протокол за действие, нито обучени полицейски служители.
В САЩ ФБР тъкмо са установили спецификата и важността на преговорите с похитители, и са стартирали първото специализирано обучение за преговарящи. Но в Швеция още не са стигнали дотам.
Освен това, през 70-те години на 20 век ситуациите със заложници не протичат по начина, който си представяме днес. Полицията тогава вижда само две възможни решения:
А) Похитителите да се предадат или
Б) Полицаите да влязат със стрелба.
В подобни инциденти в други държави е имало загинали – похитители, полицаи и заложници. Две години по-късно, през 1975, в САЩ излиза проучване, според което в такива ситуации рискът заложниците да бъдат убити е 79%.
На всичко отгоре,
Това е и първият телевизионен криминален случай в Швеция
Броени часове след като престъпникът влиза в банката и полицията обгражда площад „Нормалмсторг“, репортерите и камерите на шведската обществена телевизия SVT вече са на мястото. Това е първият криминален случай в историята на страната, който се предава на живо в ефир. Дотогава шведската телевизия съобщава криминалните новини само в планираните новинарски емисии, но сега камерите остават включени с часове. В пиковите моменти над 73% от населението на Швеция следи предаването на живо пред екраните. Хора си вземат отпуска или излизат в болнични, за да не изпуснат шоуто.
След SVT идват още телевизионни екипи, както шведски, така и от цяла Европа, дори и от САЩ. Разполагат огромни мобилни предаватели директно на площада. Репортери предават на живо от покривите на съседните сгради, рамо до рамо с полицаите. Пред банката има тълпа от хиляди зяпачи, продавачи на сладолед и репортери. Усеща се като пълен хаос, некомпетентност и липса на контрол от страна на държавата.
Но да проследим случващото се.
Похитителят поставя исканията си на полицията
Да освободят от затвора приятеля му Кларк Олафсон, да осигурят на двамата бягство от Швеция и 3 милиона крони.
От страна на полицията с похитителите говорят няколко различни полицаи, като за главен преговарящ се счита психиатърът д-р Нилс Бейрот, консултант на полицията. Неговата специалност всъщност е в областта на наркотичните зависимости, а опитът му с престъпници – от провеждани интервюта на наркозависими арестанти и затворници.
След като похитителят поставя своите искания, полицията прави нещо, което днес се счита за абсолютно неправилно – веднага ги изпълнява:
- Освобождават от затвора приятеля Кларк Олафсон и го водят в банката при похитителя и заложниците;
- Осигуряват кола за бягство и я паркират пред банката;
- Оставят в колата поисканите 3 милиона крони.
Единственото, което полицията категорично отказва, е при бягството престъпниците да вземат двама от заложниците със себе си в колата.
Това изнервя похитителя, защото той знае, че без щита от заложници, полицията просто ще застреля него и приятеля му при първа възможност.
За да потуши ескалиращото напрежение, преговарящият д-р Бейрот решава да приложи нестандартен ход – да доведе брата на похитителя. Полицията бързо открива мъжа и го изпраща към входа на банката. Той върви с вдигнати ръце и крещи: „Не стреляй, аз съм брат ти!“.
За ужас на всички, маскираният обирджия открива огън.
Оказва се, че човекът отвън не му е никакъв брат.
Полицията грешно е идентифицирала банковия обирджия
и е пратила в банката брата на съвсем друг престъпник.
Едва сега разбират, че маскираният похитител е Ян Ерик Олсон, 32-годишен касоразбивач, наскоро избягал от затвора. А на заложниците става болезнено ясно, че спасението няма да дойде лесно. И доверието им към властите обяснимо се разклаща.
Полицията се опитва да влезе в банката и ситуацията става много напрегната. Олсон води приятеля си Олафсон и заложниците в мазата на сградата, извън полезрението на полицията. По нареждане на д-р Бейрот, привърженик на твърдата репресивна политика,
Полицията блокира всички в трезора и отрязва пътищата им за бягство
Олсон завързва експлозив за крака на една от заложничките. Загася осветлението. Всички стоят в тъмното с часове. Олсон заплашва полицията, че ще взриви бомбата. Отрязват го: „В колата можете да се качите само двамата“.
Олсон иска да покаже на полицията, че е сериозен. Решава да простреля в крака Свен, един от заложниците. Не да го убие, само да стреля в крака му, обяснява, даже няма да засегне костите.
Четиримата заложници са много изплашени. Една от тях, Кристин Енмарк, 23-годишната банкова стенографка, изненадва всички, като се обръща към колегата си Свен с думите : „Ама то ще е само в крака!“
Ужасени, останалите разубеждават Олсон и той се отказва да стреля.
Тогава Кристин отново изненадва всички – обажда се по телефона на министър-председателя. Свързват я с Улф Палме.
Кристин настоява полицията да направи всичко възможно, за да запази живота на заложниците. Иска от него да разреши на похитителите да вземат нея и Свен при бягството си. Казва:
„Имам пълно доверие на Кларк и Ян. Не се страхувам от тях. Страхувам се от полицията – че те ще направят нещо, което да ни убие.“
Палме е разочарован, звучи обиден. „Това е невъзможно“ и „Трябва да ги накарате да се предадат“, са отговорите му. Кристин го уверява, че това няма как да стане. Палме се ядосва:
"Може да се наложи да умрете на поста си"
Кристин отчаяна затваря.
6 дни заложниците прекарват в трезора заедно с похитителя и освободения затворник. Почти не спят от страх, но не от престъпниците, а от следващите действия на полицията.
Кристин изпада в паника от клаустрофобия, похитителят я успокоява, прави ѝ гердан с куршум за талисман.
На Свен му е много студено, приятелят на похитителя му дава якето си.
В очите на заложниците престъпниците показват човечност, докато правителството и полицията демонстрират студена готовност да причинят „странични жертви“.
През цялото време похитителят Ян Олсон има радиоапарат и слуша предаването на живо от площада, за да разбере какво прави полицията навън. Едва след пет дни властите осъзнават, че така го информират и спират преките репортажи.
На шестия ден правителството решава, че вече са се изложили прекалено много.
Полицията получава нареждане да щурмува банката
Планът е да пробият тавана на трезора, да пуснат газ, който да остави всички в безсъзнание и да влязат. Въпреки, че Олсон е предупредил полицията, че ако използват газ, той ще избие всички заложници.
Вътре в трезора Олсон казва на заложниците, че газът може да причини мозъчни увреждания и дори смърт. Слага кърпи на лицата на всички, за да ги предпази. Когато газът започва да влиза в трезора, заложниците се чувстват като плъхове, които някой иска да изтреби.
Олсон крещи „Всички да станат!“ и четиримата очакват края си. Но Олсон и Олафсон ги изненадват: „Не искаме да ви причиним всичко това.“
Престъпниците се предават
Полицията извиква първи да излязат заложниците. Но всички са наясно, че след като те излязат, полицията ще застреля Олсон и Олафсон. Тогава Кристин, Свен и другите двама заложници решават, че ще пуснат напред похитителите, за да спасят живота им. Сбогуват се с прегръдки и целувки, и Олсон и Олафсон излизат.
След тях излиза Кристин. Полицаите се опитват да я сложат на носилка, но тя отказва. Те настояват, тя се дърпа и е враждебна. Полицаите я питат: „Още ли сте критична към реакцията на полицията?“. „Да, критична съм, беше много опасно“, отговаря Кристин.
Зрителите виждат освободена заложничка, която се държи различно от очакваното. Журналисти питат д-р Бейрот защо е това. Отговорът му:
"Тя има психиатричен синдром, който причинява ирационално поведение"
До този момент д-р Бейрот не е разговарял с Кристин нито веднъж, не е попитал какво е преживяла тя през тези дни, не е чул нейната гледна точка, нито пък е влизал в трезора.
Но пък е под огромен натиск да оправдае провалите на полицията, на които стават свидетели милиони телевизионни зрители.
През 1974 г. Бейрот публикува статии за случая, включително в международни списания като New Scientist. Нарича психиатричния синдром на името на площада пред банката – Синдромът от Нормалмсторг. Подробно обяснява ирационалния защитен механизъм, заради който заложниците принудително са се идентифицирали с похитителя си. А той все още не се е срещал нито с Кристин Енмарк, нито с някой от другите трима заложници. Не е провел нито едно психиатрично интервю с тях, за да ги изслуша и да изследва преживяванията им. Не го прави и до смъртта си през 1988.
Кризата със заложници в Стокхолм става известна и се анализира от много криминолози, включително от ФБР.
През 1974 г., при друг случай със заложници в Щатите, полицията наблюдава подобно странно поведение. Медиите си спомнят за кризата в Стокхолм и поведението получава (по-лесното) име Стокхолмски синдром.
И оттогава се използва като обяснение на привързаността на малтретирани хора към тези, които ги малтретират. Прилага се в много различни по своята същност случаи, като например жертви на домашно насилие, членове на култове, военнопленници, проститутки към сутеньорите им и малтретирани деца, според енциклопедия Британика.
А Стокхомлкият синдром не е включен в нито един класификатор на заболявания и не може да бъде официална психологична или психиатрична диагноза.
Попаднах на тази история в подкаста на BBC “Sideways – 1. Siding with the enemy”, в който чух разказа на истинската Кристин Енмарк, на други очевидци, на журналисти и психолози.
Още информация и документални снимки от случая намерих в статията на The Independent “Is Stockholm Syndrome even real?”.
И в двата материала изводът е един – поведението на Кристин не е ирационален синдром. Тя е имала напълно разумни причини да се страхува, че полицията може да я убие в следващите 5 минути. И да вижда по-голям шанс за оцеляване, ако е на страната на похитителите.
Оставям на вас да направите своите изводи.
Моят е да съм по-скептична към популярната психология и особено към предлаганите от нея прости обяснения на комплексни проблеми.
Ако сте мениджър и се намирате в сложен казус, управлявате трудна промяна или имате нужда от независим съветник, с когото да вземете тежко решение, обадете ми се.
Ще работим в индивидуален формат на четири очи и вместо суха теория и популярна психология, ще ползвате моя реален бизнес опит.
Прочетете и за още един продукт на популярната психология с широко приложение в бизнеса и личното развитие. И вижте смисъла на някои изтъркани клишета в обявите за работа.